Възможен подход за реформата на световната валутно-финансова система



Дата02.02.2017
Размер243.68 Kb.
Размер243.68 Kb.

Възможен подход за реформата на световната валутно-финансова система

1. Хипотези за Втора Бретънуудска валутна система – Бретън-Уудс 2 (БУУВС2)

Изминаха повече от 60 години след подписване на Бретънуудските валутни споразумения. Световната валутна система продължава да се определя от сложните взаимоотношения между страните, намиращи се в центъра, и тези в периферията. Центърът се ползва с особените си привилегии да емитира валути, използвани като международни резерви, и да консумира икономически ценности извън своите възможности. Докато страните от периферията, в стремежа си да достигнат партньорите си от центъра, залагат на експортно ориентиран икономически растеж, базиран на подценените им валути. Вследствие на него те притежават огромни нискодоходни валутни резерви, емитирани и деноминирани във валути на страните от центъра.

През 60-те години на изминалото столетие САЩ формират центъра, докато Европа и Япония са икономиките от периферията. Сега, в хода на процеса на глобализацията, става ясно, че е налице нова периферия – нововъзникващите пазарни икономики от Азия и Латинска Америка, но със същия център – САЩ, които продължават да са световен длъжник. Или основната разлика между сега и тогава се явява Европа, която отдавна е излязла от траекторията на периферията, но все още ú липсват достатъчно възможности, за да се възползва от привилегиите на центъра.

Съществува мнение, че съвременната валутна система може да бъде преструктурирана в т.нар. Бретън-Уудс 2, представляващ ефективно функциониращ валутен механизъм, основан на привързани валутни курсове към щатския долар по формулата на Бретънуудската валутна система от 1945-1973 година. Хипотезата за Бретън-Уудс 2 усилено се защитава от трима икономисти, имената на които се свързват с Deutsche Bank – David Folkerts – Landau, Peter Garber и Michael Dooley1.

Валутно-финансовите параметри на Бретън-Уудс 2 обхващат нарастващия дефицит по търговската сметка на САЩ, докато по-голяма част от азиатските страни поддържат актив. В условията на плаващи валутни курсове последващите големи търговски активи в азиатските държави и огромните входящи капиталови потоци под формата на преки чуждестранни инвестиции предизвикват поскъпване на местните им валути. Една част от тези, чиито валути формално са с установен плаващ валутнокурсов режим, предприемат интервенции на валутния пазар, за да ограничат тяхното поскъпване. Други, като китайския юан (renminbi), хонконгския долар и малайзийския рингит (ringitt), формално са привързали валутите си към щатския долар. Вследствие на мащабни интервенции някои страни, като Индия, Корея, Тайван, Тайланд, Индонезия, се оказват ефективно привързани към китайското ренминби, а чрез него – към щатската валута. В резултат на тях азиатските централни банки акумулират огромни валутни резерви.

Като резултат от интервенциите се установява ос между стария център – САЩ, и новата периферия – страните от Източна Азия. Златно-доларовият стандарт на БУУВС от 1945-1973 г. се заменя с нов – доларов-ренминби стандарт. Новият валутнокурсов режим се базира на структурния търговски дефицит на САЩ и структурния търговски актив на страните от Източна Азия, който осигурява евтино финансиране на американския търговски пасив. Резидентите на САЩ консумират повече от произвежданата от тях продукция и безпроблемно финансират бюджетния си дефицит, докато експортно ориентираният икономически растеж на страните от Източна Азия поглъща свръх предлагането на незаетото градско население в Китай. Незаетите в Китай наброяват 200 милиона към 2004 г., като модерните сектори в икономиката поглъщат едва по 10-20 милиона на година2 (вж. фигура 1).



Фигура 1. Бретънуудска валутна система 2



Ос между стария център и новата периферия

стар център

нова периферия



Източна Азия:

Индия


Корея

Тайван


Тайланд

Япония


Следователно Китай е икономиката, намираща се в центъра на БУУВС 2. С помощта на подценената си валута той поддържа ускорен експортно ориентиран икономически растеж с основен вносител САЩ въз основа на привързан валутнокурсов режим към американската парична единица. Останалите азиатски страни са принудени да интервенират срещу поскъпващите си валути, за да запазят конкурентоспособността си спрямо Китай на световния пазар.

Огромните интервенции от своя страна предизвикват немалко разходи. Според икономическата теория слабите валути означават влошени условия на търговия. Независимо от това те не следва да се тълкуват като проблем за Източна Азия – скъпият внос представлява една от причините за ниското ниво на потребление и за високия ръст на спестяванията в Китай и другите азиатски икономики3. А те от своя страна служат за финансиране на експортно ориентиран икономически растеж, в чиято основа е подцененият валутен курс. Поддържането му чрез валутни интервенции провокира и определени разходи. Вследствие на това азиатските централни банки акумулират огромни запаси от нискодоходоносни чуждестранни резерви, особено ДЦК (T-bills) и други американски дългови ценни книжа.

За да предотвратят нарастващото вътрешно парично предлагане от акумулирането на резервни активи, източноазиатските централни банки стерилизират интервенционните си операции на валутния пазар, като емитират местни дългови ценни книжа. Диференциалът между лихвения процент, който азиатските централни банки осигуряват като доходност за дълговите ценни книжа в местна валута, и този, който те получават срещу акумулираните чужди резервни активи, създава постоянния фискален разход за правителствата им.



Всъщност азиатските централни банки са изложени на риск от капиталови загуби с финансиране покупката на нискодоходоносни доларови дългови ценни книжа и емитиране на високодоходоносни в местна валута. В случай че азиатските валути поскъпнат спрямо щатската, стойността на доларовите резерви в местна валута рязко се понижава, докато стойността на местните дългови ценни книжа остава непроменена. Най-накрая, операцията по стерилизирането на емитирания местен дълг също създава технически проблеми. В частност, в страни като Китай проблемите около всяка стерилизационна операция биха довели до потенциален инфлационен ръст на паричните агрегати.

Огромното натрупване на валутни резерви от Азиатските централни банки предполага и второ тълкуване. За неразвитите финансови пазари в Китай и другите нововъзникващи пазарни икономики за предпочитане са международните финансови посредници пред местните при насочване на спестяванията им към инвестиционни проекти. Поради тези причини резидентите на Китай и на другите азиатски държави депозират спестяванията си в международни банки, които на свой ред се връщат обратно в Азия под формата на преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ). Проблемът с преките чуждестранни инвестиции, от друга страна, се крие в необходимата за тях гаранция. Ако се вземе за пример Аржентина, за тях винаги съществува риск от конфискуване. Затова хроничният американски дефицит представлява интегрална и устойчива характеристика на успешно функционираща световна валутна система, при която капиталите се насочват към нововъзникващите пазари.

Американският дефицит осигурява международната гаранция за страните от периферията под формата на акумулиране на чуждестранни валутни резерви от азиатските централни банки. Следователно тази гаранция се използва в двустранната търговия на финансови активи, като освобождава все още бедните страни от мобилизиране на фондове от неразвитите си финансови пазари. Въпросният имплицитен международен договор е аналогичен на общ суап на възвръщаемостта на местните финансови пазари. С други думи казано, натрупаните резерви вследствие на китайския търговски стокообмен представляват онова гаранционно споразумение, детерминирано от пазарните взаимоотношения между Китай и САЩ, което осигурява необходимата гаранция за преки чуждестранни инвестиции в страната. Паралелно с акумулираните резерви от Централната банка в Китай тази втора характеристика на БУУВС2 спомага за обяснението на нетните капиталови потоци от бедните към богатите страни, неразривно свързани с икономическия им растеж. В обобщение на изложените зависимости може да се заключи, че едно вземане, регистрирано по търговските операции, се трансформира в друго по капиталовите (вж. фигура 2).





Общ суап на възвръщаемостта



Търговска сметка

Капиталова сметка


Актив


Пасив


Износ на стоки към САЩ



Отлив на капитали от вътрешни спестявания



Натрупване на валутни резерви в USD



Прилив на ПЧИ

USA търговски дефицит - имплицитна гаранция

Следователно в световната икономическа общност съществува

Фигура 2: Бретънуудска валутна система 2
Следователно в световната икономическа общност съществува икономически феномен – Световната валутна система, в която глобалният (световният) платежен баланс се приравнява на нула – феномен, който подчертава единството на света.

Тук може да се направи аналогия с Европа през 50-те и 60-те години на изминалото столетие. Barry Eichengreen характеризира европейския опит за този период като желание за оттъргуване на ограничените доходи с ниския жизнен стандарт под формата на свито потребление в името на по-бързите инвестиции и експортно ориентирания растеж4. Автори като Ohkawa и Rosovcky5 също подчертават ролята на същите фактори за бързия растеж на Япония през този период.

Следващият важен извод засяга уникалната роля, която САЩ изпълняват в световната валутна система сега и преди 40 години. САЩ успява да поддържат постоянен дефицит по търговската си сметка, без валутата им да поевтинява спрямо валутите от периферията поради факта, че страните от периферията са загрижени да запазят завоюваните позиции на американския пазар.

Така формираните условия на световните валутно-финансови отношения елиминират стимула на САЩ да адаптират икономическата си политика към променящата се глобална среда. Акумулирането на резервни активи от азиатските централни банки резултира в редуциране натиска върху предлагането, поевтиняването на долара и понижаването на вносната инфлация в САЩ. Това от своя страна минимизира натиска върху ФРС за повишаване на лихвените проценти в страната, като паралелно я освобождава от необходимостта да избира парична политика, насочена към поддържане на ценова стабилност, икономически растеж и пълна заетост. Федералното правителство, от друга страна, мобилизира допълнително финансиране при ниски разходи, увеличава разходите за военни и социални програми без промяна в данъчните такси.



2. Нужна ли е Плаза 2?

Всеки алтернативен прочит на историята, съпоставен с текущите процеси и явления в международните валутно-финансови отношения, оказва различно влияние върху възгледите за възстановяване на световното неравновесие. Проблемът за съгласуваните действия между страните, определящи развитието на Световната валутна система, сближава и отдалечава историческите факти от съвременната действителност.

На 22 септември 1985 г. финансовите министри на 5 най-развити страни – САЩ, Англия, Германия, Франция и Япония (Г-5) се срещат в хотела “Плаза” в Ню Йорк, където се споразумяват за пакет от мерки за допълнително коригиране равнището на долара. САЩ се задължават да предприемат рестрикции във фискалната си политика, Япония – да стимулира потребителското търсене чрез данъчна реформа, и Германия – да понижи данъчната ставка. Всичките пет страни се ангажират в провеждането на валутни интервенции за понижаване стойността на долара с 10-12 %. Резултатът е мигновенен. Още първия ден след обявяване на споразумението доларът се понижава с 4.3 % спрямо основните валути. Немската марка, която поскъпва с 19 % спрямо долара от края на февруари до края на август, ревалоризира с още 13 % до края на декември. При японската йена изменението за първия период е само с 9.4 %, докато за втория - с 18.3 %. Успехът на предприетия пакет от мерки е наистина голям, което поражда от своя страна безпокойство у управляващите власти на САЩ за загуба на контрол върху поевтиняването на долара. През февруари 1987г. финансовите министри на страните от Г-5 отново се срещат, но в Париж. Там се подписва Споразумението от Лувър за съвместни интервенции за ограничаване поевтиняването на долара, комбинирани с макроикономически мерки.
Днес отново назрява необходимостта от подобна инициатива – Второ споразумение от Плаза, но между развитите страни и нововъзникващите пазарни икономики от Г-2О, активно участващи в международната валутно-финансова система6. Предложението е всяка от страните, интервенирала на валутните пазари, за да предотврати поскъпването на валутата си спрямо щатската, да се ангажира да преустанови операциите. От март 2004 г. насам Япония не е провела интервенционна операция за разлика от масираното акумулиране на долари преди това, особено през 2002 г. Европейската централна банка също така се въздържа от интервенция, за да ограничи поскъпването на еврото. Това би могло да стане, ако Банката на Япония и ЕЦБ предприемат продажба на доларовите си резерви като ангажимент към общото споразумение, докато САЩ се ангажират да купуват евро, йени и други валути.

По принцип всяка държава следва да спазва условията на споразумението, докато валутният курс на валутата ú спрямо щатския долар се повиши достатъчно. Възможно е МВФ да осигури техническа подкрепа за достигане на тяхното оптимално валутнокурсово съотношение, съобразено с макроикономическите условия в САЩ и конкретната страна.



Таблица 1. Промяна на реалните валутни курсове на валутите спрямо щатския долар в проценти (при база 2002 г.)

Страни/регион

Оптимално ниво

Действително ниво (към 15.XI.2005 г.)

Разлика

Оптимален паритетен курс

Аржентина

40.7

24.5

13.0

5.2

Австралия

44.2

31.9

9.3

2.6

Бразилия

39.0

60.1

-13.2

7.2

Канада

16.9

27.8

-8.5

4.6

Чили

38.3

27.2

8.7

3.4

Китай

45.9

1.8

43.3

8.1

Колумбия

25.7

20.8

4.1

3.4

Еврозона

44.4

19.7

20.6

7.3

Хонконг

55.9

-10.7

74.5

11.1

Индия

44.5

9.9

31.5

4.9

Индонезия

49.8

6.0

41.4

5.8

Израел

32.9

-8.4

45.1

2.5

Япония

53.3

-5.6

62.4

16.7

Корея

45.6

22.1

19.2

6.4

Малайзия

55.7

-3.1

60.6

13.3

Мексико

13.6

-4.7

19.1

2.1

Филипини

47.3

3.9

41.8

6.3

Русия

55.6

46.7

6.1

14.5

Саудитска Арабия

60.7

-7.6

73.9

22.2

Сингапур

87.5

-2.4

92.1

46.2

Швеция

49.9

10.1

36.1

10.2

Швейцария

55.7

10.0

41.6

14.9

Тайван

47.7

-2.2

51.1

7.1

Тайланд

47.2

3.2

42.6

5.2

Великобритания

42.2

13.5

25.3

3.1

Венецуела

31.0

-24.2

72.7

17.7

Източник: IMF, International Financial Statistics, Централната банка на Китай (Тайван).

От данните в таблица 1 се оформят три основни групи страни. В първата се включват страните, чиито валути приблизително биха поскъпнали с 40 % или повече спрямо щатската валута; във втората – между 15 % и 40 %. Докато в третата остават страните, които не се ангажират с конкретни действия, или чиито валути е вероятно да поевтинеят спрямо долара.

Според някои изследователи, като William Cline, приключването на целия приспособителен процес ще трае три години. Тринадесет са страните, които следва да предприемат най-големи корекции – с над 40 %. В тази група се включват Китай и Япония. Шест валути образуват втората група – по-важните от тях са: еврото, корейският вон, мексиканското песо и английската лира. Що се отнася до оптималния паритетен валутен курс – неговите изменения са много по-умерени за повечето страни от първата група. За Китай те са по-малки от 10 %, докато за Япония са 15 %. За еврото, като представител на втората група, изменението е 7 %, при базова – 2002 г.

САЩ следва да стартират приспособителния процес, като предложат надежден план за елиминиране на бюджетния дефицит за петгодишен период след договаряне на Плаза 2. В случай че подобни мерки не се предприемат, всяка стъпка за девалвация на долара, без да бъде придружена с необходимите фискални действия за ограничаване на вътрешното потребление, ще генерира инфлация, въвеждане на парични рестрикции от ФРС, повишаване на лихвените проценти и в резултат на това доларът би възстановил отново позициите си.

Въвеждането на координиран пакет от действия като Споразумение Плаза 2 е от особено значение за редица развиващи се страни, които поддържат привързани валутни курсове спрямо щатската валута – като Китай, Малайзия и Хонконг, и за много развиващи се страни и нововъзникващи пазарни икономики, както и Япония, които ограничават поскъпването на валутите си чрез перманентни интервенции и акумулиране на резерви. Отделни развиващи се страни, които са въвели управлявано променлив валутнокурсов режим, т.нар. “мръсно плаване” (dirty float), също биха загубили конкурентоспособност, в случай че правителствата им не позволяват поевтиняването на валутите им. Тази група страни би могла да предотврати загубата на експортни позиции, ако достатъчно голям брой страни повишават стойността на валутите си спрямо щатския долар. Феноменът става известен в икономическата литература като “дилема на затворника”. Това всъщност е сърцевината на координирано Споразумение Плаза 2, предназначено да обедини действията на всички страни, които биха провеждали масирани интервенции, за да предотвратят поскъпването на валутите си спрямо щатската.

Като втора ключова валута мястото на еврото в общия приспособителен процес е съществено. Според изчисленията на William Cline еврото би могло да поскъпне близо с 20 % в общото валутнокурсово изравняване. Оптималната редукция на баланса по текущата сметка е 64 млрд. щат. дол. – стойност приблизително близка до корекцията ú в Япония – от 68 млрд. щат. дол.7

За разлика от източноазиатските страни, проблемът в Еврозоната не се корени в натрупването на резерви или в провежданите интервенции. Обстоятелствата в Еврозоната тласкат колективната валута надолу в отговор на повишаващите се лихвени проценти в САЩ, разрастващия се диференциал между икономическия растеж в Европа и САЩ, политическите сътресения в Европа - отказът на конституцията, политическата несигурност в Германия, протестите във Франция. При тези обстоятелства остро назрява нуждата от активна пазарна намеса за възстановяване позициите на еврото в съответствие с мястото на Еврозоната в общия приспособителен процес.

Икономическият растеж на Еврозоната през първото тримесечие на 2006 г. засилва надеждите, че ЕЦБ ще повиши основната лихва в евро. Два пъти8 от началото на годината основният лихвен процент бе завишаван с по 0,25 %. Вербалната подкрепа на члена на управителния ú съвет Нут Велник на 11 март 2006 г. тласнаха стойностите на еврото над 1,28 щадски долара. Независимо от това неговите стойности продължават да се колебаят около 1,27 USD.

Координираното споразумение Плаза 2 е дългосрочна европейска перспектива поради все по-разрастващия се американски дефицит и натиска, който той оказва върху еврото и много други валути в неправилна посока.

Паралелно с положителните страни на това споразумение, могат да се приведат аргументи, доказващи неговите слабости. Първият от тях засяга промените на валутния курс и дефицита на текущата сметка, които не са резултат от провежданата макроикономическа политика, а са следствие на текущите пазарни отношения. В речта си на Международната конференция по повод 80-годишнината от Банката на Мексико през ноември 2005 г., излизащият в пенсия председател на ФРС Alan Greenspan отбелязва:

“Балансът на националната текуща сметка преди всичко представлява пазарен феномен, който не би могъл да се приведе в равновесие с управлението на една или повече макроикономически величини, каквато е валутният курс... Аз се съмнявам, че при сегашните размери на световните капиталови пазари поддържането на курсовете на двете основни валути, каквито са доларът и еврото, в определени граници би могло да бъде за дълго. Наложителните вътрешни промени е малко вероятно да се възприемат от болшинството резиденти както на САЩ, така и на Ерозоната”9.

Ако се обърнем към историческите факти, ще установим, че промените в стойността на долара под въздействието на “пазарните сили” са дилема, пред която се изправя първата администрация на президента Рейгън. Продължителното покачване курса на щатския долар през периода януари 1980 г. – май 1985 г. създава силно безпокойство не само в американските бизнес кръгове (поради неблагоприятното му отражение върху експортните отрасли на САЩ), но и върху техните партньори. Образуваният безпрецедентен пасив в текущия платежен баланс на САЩ в размер на 150 млрд. щат. дол. става сериозна заплаха за състоянието на международната търговия предвид политическия натиск в страната за предприемане на протекционистични мерки. Втората администрация на Рейгън заедно с финансовите министри и управителите на централните банки на Г-5 (петте най-развити държави) се договарят за принципите на интервенция с цел преустановяване покачването курса на долара.



Както тогава, така и сега пазарните сили не биха били в състояние да възстановяват отклоненията на щатския долар от 2005 г., които са в разрез с изискванията за поддържане на правилен курс10. Проблемите се задълбочават и от страна на основните търговски партньори на САЩ, които, увеличавайки валутните си резерви, не позволяват на пазарните сили да променят валутните съотношения (вж. таблица 2).

Таблица 2. Валутни резерви на избрани страни в края на периода, 2000-юли 2005 (млрд. щат. дол.)


Страна/регион

2000

2001

2002

2003

2004

2005а

Еврозона

260.0

253.3

266.1

243.8

232.0

213.4

Япония

355.2

397.3

462.5

666.4

833.6

829.0

Китай

168.5

216.9

292.1

410.3

614.4

714.6

Хонконг

107.3

111.4

111.9

118.7

123.3

121.7

Индия

38.3

46.5

68.2

99.8

127.0

136.4

Корея

95.9

103.0

121.4

155.7

198.6

205.4

Малайзия

29.5

30.6

34.3

44.7

66.3

78.2

Сингапур

80.0

75.6

82.1

96.0

112.0

115.6

Тайван

107.1

123.1

162.4

207.9

242.0

254.9

Мексико

35.4

44.9

50.6

59.1

64.0

66.4

Източник: IMF, International Financial Statistics, Централната банка на Китай (Тайван).

а Информацията е за края на месец юли, с изключение на Тайван (юни).
Независимо от пазарната природа на баланса на текущата сметка и самия валутен курс, необходимо е управляващите власти да поемат своята отговорност за постигане на относително равновесие в световното стопанство.

Вторият недостатък се съдържа в аргумента, изказан от Richard Cooper. Той смята, че всяка фискална промяна в американската икономика и всеки спад в стойността на долара биха предизвикали сериозен рецесионен шок в останалата част на световната икономика. Същевременно обаче в този аргумент се пропуска фактът, че колкото по-дълго се отлагат нерешените проблеми, толкова по-дълбоки стават те. Ще дойде моментът, когато всички възстановителни процеси ще станат просто неизбежни. Свиването на американския БВП с 3-4 % в продължение на 3-5 години е достатъчно за възстановяване на относителното световно равновесие. Американският БВП представлява ¼ от световния. Следователно, световното съвкупно търсене ще се понижи с 1 % от БВП, което отговаря на 1,5 %, ако се отчете ефектът на условията на търговия. От друга страна, периодът от три години не е толкова голям, за да доведе до рецесия останалата част от света.

В случай че администрацията на САЩ предприеме действия за външно приспособяване чрез свиване на вноса, останалите страни ще бъдат принудени да се ориентират към фискална или парична експанзия, или към структурна реформа, за да неутрализират пониженото търсене вследствие на по-ниския нетен експорт. Безспорно при едно ново споразумение от Плаза всички тези мерки ще бъдат взети под внимание.

Влиятелни фактори на ФРС излагат позицията си, че една подобна фискална стратегия не би повлияла силно върху текущата сметка. В тази светлина се изказва заместник-председателят на ФРС Roger Ferguson. Той цитира резултатите от модел, разработен от ФРС. Според него търговският дефицит би се понижил с около 20 цента, ако фискалното приспособяване има за свой резултат от 1 долар. Но ако периодът е достатъчно дълъг, това изменение би било само 5 цента. Това е третият аргумент срещу Плаза 2.

Приведените изказвания напълно повтарят традиционния макроикономически “капан” на Международния валутен фонд в отношенията му с развиващите се страни, изправени пред затруднения във външнотърговската сметка. Фискалните мерки са стандартна част от програмите на МВФ, препоръчвани на тези страни. Зад тях стои икономическа логика и десетилетия наред международна практика. Железният закон за националните сметки (платежните баланси) на страните гласи, че търговският дефицит представлява сбора от фискалния (бюджетен) дефицит и частта, с която частните инвестиции надвишават частните спестявания. Оттук следва, че редуцирането на фискалния дефицит не може да гарантира еднакво по размер понижаване на търговския дефицит. Или с други думи казано, икономистите, които твърдят, че е възможен поне минимален ефект, трябва да намерят отговор на въпроса – защо понижаването на фискалния дефицит е в състояние да предизвика увеличаване на частните инвестиции или ограничаване на спестяванията.

Спадът на спестяванията от 8 % от разполагаемия доход до нула за последните години в САЩ, съчетано с нарастването на фискалния дефицит, отрича “Рикардианската еквивалентност”. Правителственият дефицит няма особено значение, защото гражданите предвиждат ефекта от правителствената политика според идеята, изложена първоначално от David Ricardo, а напоследък от Robert Barrow. Ако правителството потребява повече, като заема пари за тези свои разходи или чрез увеличаване на данъците, и ако частният сектор не иска общото потребление да се увеличи, той ще спестява повече сега, така че когато дойде моментът за връщане на дълговете, парите да бъдат налице.

Или накратко казано, отричането на каквито и да е действия от страна на правителството за ликвидиране на външния дефицит поради цитираната “Рикардианска еквивалентност” е най-добрата формула за неговото увеличаване и най-доброто оправдание за липсата на загриженост за възможните негативни ефекти. Без значение – със или без формално обвързване на страните, препоръчително би било централните им банки да преустановят акумулирането на резерви, докато курсовете на валутите им спрямо щатския долар са надценени. От друга страна, удачно е да се разшири обхватът на американската валутнокурсова политика, като се включат повечето източноазиатски валути, а не само единствено китайското ренминби.



Независимо от изложените минуси на едно бъдещо Второ споразумение Плаза, то носи достойнства, заради които си заслужава да бъде постигнато. Първо, чрез него се решава “дилемата на затворника”, характерна за повечето развиващи се и новоиндустриални икономики, които приемат изолацията, за да запазят конкурентоспособността си. Второ, то ще осигури рамката на координирани интервенции на валутните пазари на развитите икономики – продажбата на долари от ЕЦБ и банката на Япония и покупката на евро, йени и вероятно други валути от ФРС. И трето, в случай че американските власти направят необходимите корекции в икономическата си политика, останалите страни биха ревалоризирали собствените си валути. По този начин светът би се доближил до идеята за икономическо равновесие.


1 David Folkers – Landau е директор на Департамент „Изследователска дейност“към Deutsche Bank; Peter Garber е световен стратег към банката, а Michael Dooley е бивш директор на Департамент „зследователска дейност“към Deutsche Bank и настоящ изследовател към Академията в Университета „Santa Cruz“. Те са работили по четири материала в тази област – „Есе върху възродената Бретънуудска система“; „Възродената Бретънуудска система“: „Ефекти на интервенцията на периферията и управлението на резервите върху лихвените проценти и валутните курсове на страните от центъра“; „Преки инвестиции, нарастващи реални работни заплати и абсорбцията на излишъка на фактора труд в периферията“; „Американският дефицит по търговската сметка и икономическото развитие: гаранция за пълен суап по възвръщаемостта“. В тях те твърдят, че съвременната СВС изживява възраждането на световния режим на фиксираните валутни курсове – Бретънуудс 2. Вж. Roubini, Nouriel, BW2: Are we back to a new stable Bretton Woods regime of global fixed exchange rates?, October 8, 2004, http://www.rgemonitor.com/blog/roubini/91168


2 Вж. Eichengreen, B., Global imbalances and the lessons of Bretton Woods, NBER, WP 10497, Cambridge, MA 02138, may 2004, p.2., http://www.rgemonitor.com/blog/roubini/91168


3 Вж. Roubini, Nouriel, BW2: Are we back to a new stable Bretton Woods regime of global fixed exchange rate? October 8, 2004.

4Вж. Eichengreen, B., Institutions and Economic Growth: Europe After World War II, in Nicholas Crafts and Gianni Toniolo (eds), Economic Growth in Europe since 1945, Cambridge: Cambridge University Press, pp. 38-72.

5 Вж. Ohkawa, Kazushi and Henry Rosovsky, Japanese Economic Growth, Stanford: Stanford University Press, 1973; Цит. по Eichengreen, B., Global Imbalances and the Lessons of Bretton Woods, NBER, WP10497, Cambridge, MA 02138, May 2004, p. 3.

6 Г-20 е сформирана през 1999 г. и включва финансовите министри и управителите на централните банки на 19 страни: Аржентина, Австралия, Бразилия, Канада, Китай, Франция, Германия, Индия, Индонезия, Италия, Япония, Корея, Мексико, Русия, Саудитска Арабия, Южна Африка, Турция, Великобритания, САЩ, страните - членки на ЕС, представени от президента на Съвета на Европа и президента на ЕЦБ.

7 Cline, W., The United States as a Debtor Nation, Washington: Institute for International Economics and Center for Global Development, p. 25.

8 Първата промяна е на 8 март, а втората на 15 юни 2006 г.

9 Вж. Greenspan, Alan, Stability and Economic Growth: The Role of The Central Bank. Remarks before the Banco de Mexico’s 80th Anniversary International Conference, November 14, 2005.

10 Правилен валутен курс е този, който е съобразен с фундаменталните икономически фактори (вж. Стоименов, Милчо, Международни финанси, изд. РА “Очи”, С., 2002, с. 303).





Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница