Възникване, предмет и структура на социологията. Домодерни представи за обществения живот. Социално-исторически и теоретико-логически предпоставки за възникването на социологията. Социологията като наука за обществото и неговите институции



страница1/8
Дата18.11.2017
Размер1.28 Mb.
Размер1.28 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8



  1. Възникване, предмет и структура на социологията. Домодерни представи за обществения живот. Социално-исторически и теоретико-логически предпоставки за възникването на социологията. Социологията като наука за обществото и неговите институции. Множественост на социологическите парадигми. Теоретична и приложна социология. Микро-, мезо- и макро-равнище на социологическата теория и методология.

Социологията е наука, която изучава човека в отношенията му с другите хора в конкретна социална среда. В центъра на социалното внимание е отношението на човека към социалната среда и нейното влияние върху неговото развитие. Социологията изучава индивидуалното и груповото поведение като социално по своята природа. Човек „обучава” поведението си под влиянието на други хора и „обучава” с поведението си други хора. В социологическото изследване се търсят отговори и обяснения на поведението на хората и на отношенията между тях в социален контакт в понятията; структура – структура на личността, на групата, на обслужването; функции – като действия или резултати от действията на хората в група, на групите и т.н.

Социологията възниква с нуждата на хората да имат знания за самите себе си и заобикалящия ги свят. Социологическото познание съществува от най-дълбока древност. В древногръцката философия се води остра борба между теченията в търсене на закономерностите в обществото. Борбата е най-вече между материализма и идеализма. Представител на материализма е Аристотел, според когото в основата на развитието на обществото стоят форма, материя, движение, цел. Според Платон движещите сили на обществото са т.нар. безтелесни форми (идеите). През втората половина на ХV и началото на ХVІ век италианският мислител Николо Макиавели изказва дръзката мисъл, че обществото се движи не по волята божия, а по свои собствени закони. Основна движеща сила е материалният интерес на аристокрацията и народните маси. Във втората половина на ХVІІІ век възниква неудовлетворение от общественознанието, защото науките не могат да обяснят новите обществени явления. Основно ядро в социалреформисткото движение са: утописти като Сен Симон, Шарл Фурие, Роберт Оуен, Пиер Ласал. Според тях обществото трябва да бъде коренно променено, но чрез пропаганда възпитание, морално въздействие и промяна на съзнанието, с цел богатите да споделят богатството с бедните, а управляващите позиции на масите и да настъпи едно хармонично общество-утопия.. Като наука социологията възниква благодарение на творческото дело на френския философ позитивист Огюст Конт.

В социологията се налагат 3 основни парадигми: Стуктурно-функционална- Всяко едно общество да се раздели на съставните му части и да се изследват връзките между тях. Зародиши на тази парадигма се разкриват в някои философски трактати на Платон, но за основоположник се счита Т. Парсънс. В основата на тази парадигма са заложени 3 категории: 1) система-комплекс от елементи, осъществяващи взаимодействия помежду си, което ги превръща в цялостност (цялото има качества, които не са присъщи за отделните му елементи); 2) структура - основно свойство на системата; показва по какъв начин е изградена системата от съставните и части; каква е нейната вътрешна подреденост; в структурата се осъществяват процеси на композиране (окрупяване) и декомпозиране (разчленяване); 3) взаимодействието отразява поведението на структурните елементи един спрямо друг и към системата като цяло. Например доколко членовете на дадена група си взаимодействат или си противодействат, какви средства използват за това, какви са последиците.



Марксистка парадигма - изхожда от тезата, че за да съществува и развива едно общество, е необходимо то да има произведени материални блага-стоки и услуги.

Субективно-хуманистична парадигма - Макс Вебер - според него социология е позитивна наука и изучавайки обществото, се основава предимно на социалните факти (теоритични и емпирични). Вебер не признава обективните закономерности като фундамент за функциониране на обществото. Отхвърля и позитивисткия постулат за аналогията между социалните и биологичните системи и закономерсноти.

Структурата на социологическото познание се възприема и разглежда като единство на равнища на социологическото познание и съдържателни направления, които в своята съвкупност и съдържателност формират виждане, обяснения за човека и обществото в което живее. От гледна точка на изследвания обект се разграничават съдържателни направления в социологическото познание, а именно: обща социология, която разкрива общата социологическа система на обществото, основните социологически концепции и понятия, социологическите връзки, зависимости и взаимодействия; и качествени социологически интереси, които изследват отделни социални феномени в конкретен социален контекст – личността, общностите, организациите, институциите. Две фундаментални допускания имат особено важно значение при прилагането на социологическите методи и провеждането на емпирични социологически изследвания; събитията имат причина и откритията на науката могат да се променят.

Като всяка наука социологията изучава общонаучни методи за получаване на информация относно предмета ѝ на изследване; емпирични, логически, обективни и систематични. Емпиричните методи се основават на жизнения етикет на изследователите. Логическите предполагат умения да се използват мисловните способности за правене на изводи на базата на опит и наблюдения на факти, събития, явления. Обективният метод предполага недопускане на преиначаване на данни за доказване на предварително формулирана гледна точка. Систематичните методи са организирани в методика теоретически, методологически и методически обосновани пътища и процедури за регистриране, систематизиране и обработка на данни и получаване на информация. Практически социолозите използват някои специфични методи: статистически метод; метод на изследване; наблюдение: контент – анализ; изучаване на случая. Историческият метод предполага изучаване на минал опит от човешкото съществуване. Статистическият метод използва по-точни и повече получени данни (факти). С метода на социологията (измерване) се събират данни от много хора за техните виждания, мнения, нагласи. Интервюто и анкетата са специфични инструменти на социологическото изследване. Социолозите обикновено използват комбинация от методи като условие за получаване на пълни и достоверни данни.

Равнища на социалогическо познание - социологията има 3 равнища на познание – макро-, мезо- и микро.

- Макро - това е общата социология, тя изучава най-общите закони на развитие и функциониране на обществото.

- Мезо - различни отраслеви и регионални социологии. Изучват спецефични закони и взаимоотношения на една определена социална сфера с остналите социални сфери (например: икономическа социология, политическа социология, социология на масовите комуникации, социология на образованието, на здравеопазнаването, девиантно поведение, регионална социология и др.).

- Микро – емпирични социологически изследвания (ЕСИ). На това равнище се изследва всекидневното поведение на хората, т.е. поведението на хората в ежедневието. Изследват се техните мотиви, предпочитания и т.н.


  1. Обособяване и специфика на икономическата социология. Възгледите на Адам Смит и значението им за икономическата социология. „Социологическият империализъм” (О. Конт). Сепаративната ориентация в икономическата социология. Класическа политическа икономия и икономическа социология. Икономиката като обект на социологическото познание. Предмет и задачи на икономическата социология.

А. Смит поставя началото на класическата политическа икономия с книгата „Богатството на народите”. В нея развива редица социологически идеи. Социалната структура се състои от различни социални и професионални групи. Тези групи са продукт на общественото разделение на труда, което определя и социалните различия между хората. Според Смит разделението на труда е най-силната връзка между хората, тя ги прави взаимозависими. Чрез размяната хората проявяват своите социални и производствени способности. А. Смит твърди, че икономическата рационалност е средство за поддържане на социалното равновесие и интегрираност на човешките общности. В основата на общественото регулиране стои пазарният механизъм, който мотивира дейностите на индивидите и определя междуличностното взаимодействие в рамките на различните социални общности. Културните традиции, социалните ценности, моралните и религиозни норми, политическите интереси и другите продукти на неикономическите компоненти на обществената система се разглеждат като фиксирани в определено състояние и поради това не оказват влияние върху функционирането на икономиката.

Огюст Конт се свързва с школата на позитивизма. Той се интересува от въпроса как е възможен изход от безредието и установяване на стабилен социален ред. Позитивната западноевропейска наука се основава на емпиричния опит, рационално контролираното наблюдение, експеримента и рационалното доказателство. Конт формулира закон за трите стадия на човешкият интелект: теологично (фективно) състояние – това състояние го свързваме с религията метафизично състояние – това състояние свързваме с философията научно (позитивно) състояние – това състояние свързваме с науката Конт разглежда системата на обществата като:


социална статистика – това е явление което се намира в съотношение съгласуваност. Основен социален елемент е семейството. Конт твърди, че субект на социалните науки не е отделният човек, а цялата научна общност, поколението учени, което живее дадена епоха. В този позитивен курс, Конт за пръв път използва понятието социология. Освен това, той твърди че социологията борави с точни емпирични данни, и смята че социологията е точна наука, дори на някои места я нарича социална физика. Смята че общественото развитие протича по определени закономерности, както природата.

Критиката на социолозите започва от О. Конт, който е първият представител на т.нар. „социологически империализъм”. Той твърди, че политическата икономия е абстрактна като съдържание, използва абстрактни методи и анализира икономическите процеси откъснато от другите части на обществения организъм. 



Съществува разнообразие от възгледи за статуса, функциите и предмета на икономическата социология. В процеса на нейното развитие се утвърждават няколко научни теории. Изходна основа на всяка от тях е търсенето на отговори на въпроса за принципите и механизмите на взаимодействие между икономиката и обществото. Западноевропейските социологически школи се обединяват около идеята, че икономическата социология има за предмет взаимодействието на икономиката с останалите неикономически фактори на обществената система. В тази насока се развиват: 

  • Теорията за икономическия детерминизъм, според която икономическите закономерности оказват съществено влияние върху устройството и начина, по който функционират останалите обществени подсистеми; 

  • Теорията за културния детерминизъм, според която функционирането на икономиката се определя от характеристиките на културната среда, от съществуващите традиции, образование, възпитание, господстващи етични принципи.
    Възгледите на икономическия детерминизъм приемат икономиката като фактор, който определя структурата и закономерности на функциониране и управление на обществената система. 

В съответствие със своя предмет икономическата социология изпълнява следните задачи:

  • Изследва взаимодействието между икономическите и неикономическите фактори и процеси, което е основен механизъм на общественото развитие;

  • Анализира причините за възникване на едни или други социално-икономически процеси и явления, в рамките на определена икономическа и социо-културна среда;

  • Измерва социалната ефективност от реализацията на определена икономическа политика;

  • Оценява въздействието на икономическите процеси върху промените в социалната структура на обществото и обратно, ролята на социалната диференциация за динамиката на икономическото развитие;

  • Изучава мотивацията при различните форми на икономическо поведение;

  • Изучава и прогнозира тенденциите на развитие на социално-икономическите процеси, и др. 

Предмет на икономическата социология се намира и е свързан с неикономичеките фактори (култура, религия и др.). Икономическото действие има индивидуална, културна значимост, отношение на власт. Предметът на икономическата социология включва 3 вида явления:

  • Икономически институции;

  • Неикономически явления(религия, морал, култура);

  • Неикономически явления, които от своя страна търпят влияние от икономическите фактори от икономическият живот.

Съвременните социологически теории не разглеждат икономиката като подсистема на обществото в смисъла на съотношението част-цяло. Икономиката се възприема като социална система, която е специфично копие на социологическия модел на обществото. Основни компоненти на тази система са четирите фази на възпроизводствения процес – производство; разпределение; обмен; потребление. Всяка от тези подсистеми едновременно изпълнява специфични икономически и социални функции, като използва разнородни по своя характер средства (технологии, знания, възгледи, правни и морални норми, и др.) Функционирането на всяка от подсистемите на икономиката е потребяване на продукти от всички останали обществени подсистеми. В резултат на това в нея заедно с производството на материални блага се създават и социални, културни, духовни продукти.



  1. Марксистката парадигма в икономическата социология. Материалистическо обяснение на историята и диалектически начин на мислене. Начин на производство, производителни сили и производствени отношения, „база” и „надстройка” в обществото. Капиталистическият начин на производство. Социална структура и конфликти на капиталистическото общество. Експлоатация, класова борба, революция.

К. Маркс е основоположник на историческия материализъм. Според него буржоазното общество е вътрешно структурирано по определен начин. В основата на обществения живот стои системата на икономическите отношения – капиталистически начин на производство. Начинът на участие в икономическия живот обособява и различните индивиди в антагонистични класи. Тяхното взаимодействие образува структурата на социалния живот. Икономически определеният начин на живот определя мисленето на човека. Икономическата основа е най-важният обществен елемент. Капиталът се самопроизвежда в хода на самия процес. Извличането на принадения продукт и вторичното му влагане в процеса на производството, произвежда капиталистическите отношения в разширен мащаб. Производството е разумна абстракция, фиксира общото и спестява повтарянето. Това всеобщо е разчленено на много определения. Част от него принадлежи на всички епохи, друга част е на няколко епохи. Никакво производство не е възможно без оръдие за производство. Капиталът е също оръдие за производство, минал труд. Капиталът е всеобщо, вечно природно отношение. Производството не е и само отделно производство. То е обществен организъм, субект, който действа според определена съвкупност от отрасли на производството. Върхът на производството се достига, когато народът се намира в най-високата точка на историята. Високо равнище на промишлено развитие наблюдаваме, когато главното развитие е добиването на печалбата, когато географските условия са по-добри за производство. Колкото и различно да е производството и разпределението, през различните етапи трябва да се изтъкнат общи определения и всички исторически различия трябва да бъдат смесени и заличени в общочовешки закони. В производството се обективира личността, в личността се субективизира вещта. В разпределението – обществото възприема като всеобщи наредби посредничеството между производството и потреблението, определя пропорцията, в която продуктите се падат на индивида.

Капиталът е даден първо като фактор на производството и второ като източник на приходите. Като форми на разпределението лихвите и печалбата имат за предпоставки капитала като фактор за производството. Работната заплата също е наемен труд. Определеността, която трудът има като факторна производството, се явява определеност на разпределението. Разпределението се явява общ закон, който обуславя неговото положение в онова производство, което той произвежда, което предхожда производството. Разпределението се явява като разпределение на продуктите и като такова то е по-отдалечено от производството, и самостоятелно спрямо него. Но преди това разпределението е разпределение на оръдието на производството и разпределението – на членовете на обществото по различните видове производства. Разпределението на продуктите е само резултат от това разпределение.

Всички въпроси се свеждат до това как общоисторическите условия се намесват в производството и какво е неговото отношение към историческото развитие изобщо.

Размяна и производство – размяна и обръщение:


  1. Размяната е опосредстващ момент между производството и разпределението и потреблението от друга страна. Самата тя е акт включен в производството, така че и тя самата е производствена дейност. Няма размяна без разпределение на труда.

  2. Частната размяна има за предпоставка частното производство.

  3. Разпространението и се определят от развитието на производството. Размяната е или включена в производството, или определена от него.

Прирастът на населението е нищо без елементите. Класите също са нищо, ако не познаваме елементите върху които почиват, т. е. от представата за конкретното да се стигне до все по-тънки абстракции, докато се стигне до най-прости определения.

Би било недопустимо икономическите категории да бъдат поставени в онази последователност, в която те исторически са били определяни. Последователността се определя от отношението, в което те се намират една с друга в съвременното буржоазно общество, което е тъкмо противоположно на онова, което изглежда естествено за тях и отговаря на последователността на историческото развитие. Касае се за структурата на обществото, а не последователност за икономическите отношения. Различно положение заемат едни и същи категории при различни степени на развитие на обществото.

Базата на обществото това е съвкупността от производствените отношения на всеки етап от общественото развитие. Основният определящ елемент в производствените отношения, а следователно и на базата, са формите на собственост. От това, в чии ръце се намират основните средства за производство в дадена епоха, се определя характерът на съответната икономическа база. Базата в класовоантагонистичното общество изразява отношения между експлоататори и експлоатирани, господари и роби.

Надстройката това са политическите, правните, философските, нравствените, художествените и религиозните възгледи в обществото и съответните на тях отношения, учреждения и организации. В класовите общества господстващи са възгледите и учрежденията на господстващата класа. В надстройката на обществото ясно се открояват три елемента: политически, правни и други обществени идеи, различни учреждения (държавата, идеологическите институти, църквата и др.) и отношения, които се формират при разпространението и реализацията на идеите.

 



  1. Класически програми за развитие на икономическата социология. Социална икономия и икономическа социология (М. Вебер). Икономически институции, „икономически релевантни” и „икономически обусловени” явления. “Духът на капитализма”. Социологическата критика на икономическата теория (Е. Дюркем). Дерегулация на икономическия живот и социалните механизми на неговата стабилизация. “Логически” и “не-логически” действия (В. Парето).

В периода 1890-1920 г. наименованието „икономическа социология“ се възприема и употребява от класиците на социологията Е. Дюркем и М. Вебер. Съзнателни усилия за съдържателно обосноваване и развитие на това изследователско поле могат да се открият в трудове като „Разделение на обществения труд“ на Е. Дюркем, „Философия на парите“ на Г. Зимел и най-вече в „Икономика и общество“ на М. Вебер. В тях се поставят и разработват фундаментални теми за спецификата на социологическия анализ на икономиката, за социалната обусловеност на икономическите действия, за ролята на икономиката в обществения живот, за рационализацията на модерното общество, за ролята на икономическите институции и организации и много други. В столетието след възникването и утвърждаването на социологията като самостоятелна наука се наблюдават различни модуси на нейните противоречиви отношения с икономическата теория. Първо, една от двете науки прави опити да „погълне“ предмета на другата, което често се обозначава като социологически или икономически „империализъм“. Второ, всяка от тях ограничава своя изследователски периметър, „затваря се“ в него и в голяма степен пренебрегва търсенията и достиженията на другата. Това отношение задълго е доминиращо през ХХ век. Трето, установява се свободно общуване и се „отварят шлюзовете“ за обмен на идеи между двете научни области. Примери за подобна комуникация могат да се открият от всички периоди, но едва след 70-те години на миналия век тази тенденция става по-видима и аргументирано защитена.



Макс Вебер се занимава с целия спектър на проблеми на обществото - икономика, право, политика и т.н. С името му се свързва субективнохуманистичната парадигма. Той поставя като най-важни за обществено-икономическото развитие неикономически фактори. Вебер дава следното определение на социологията като наука – социологията би трябвало да означава наука, която иска да разбира тълкуващо социалното действие, при това под действие трябва да се разбира човешко поведение, когато и доколкото действащият или действащите го свързват с един субективен смисъл, но социално действие трябва да означава такова действие, при което влаганият смисъл се отнася към поведението на други лица и е ориентирано към тях. Вебер свързва предмета на социологията със смисъла, който отделният индивид влага в своето действие. Социологията е наука, която трябва да тълкува този смисъл, субективният смисъл, смисълът който всеки отделен човешки индивид влага в своето поведение. Вебер разглежда четири типа социални действия:

  • Целерационални действие – действия, които се ориентират по оста цел-средство-резултат;

  • Действия, основани на вярата – вяра в различни естетически, религиозни, политически, култирни и т.н. ценности. Този тип действия той нарича ценностно- рационални

  • Афективни действия– те могат и да не бъдат социални;

  • Традиционни действия – основани са на навика, на традициите.

М. Вебер развива идеите за културния детерминизъм при взаимодействието общество – икономика. Той фокусира своите изследвания върху обществените условия, които благоприятстват развитието на капиталистическата икономика. В своята теория Вебер социологическите идеи за “икономическото действие”. За него то е обществено предопределено, защото е ориентирано към действията на други хора, в него винаги е заложен определен смисъл и освен икономическа насоченост, има и властови измерения.

Книгата на М. Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма” прокарва идеята, че дейността, водеща към максимална печалба, толкова характерна за буржоазията, може да бъде обяснена при напълно развитите капиталистически условия чрез простата нужда за оцеляване при условията на конкуренция, но не може да бъде обяснена при по-ранните етапи на капиталистическото развитие. Тя е продукт на независим стремеж да се натрупа далеч повече от нужното за лично потребление, импулс, който е уникален в историята. Вебер проследява източника му до „световния аскетизъм” на реформираното християнство с неговите два императива за методична работа като основно задължение в живота и за ограничено задоволяване от нейния продукт. Непреднамереното последствие от тази етика, която е била налагана на вярващия от обществения и психологическия натиск да докаже (не да спечели) своето спасение, е натрупването на богатство като инвестиция. Не самото притежаване на богатство е осъдително, а консумирането му. Леността и прахосването на времето са всъщност най-тежките грехове. Професията, която упражнява човек в своя живот, е призвание от Бога. Професионалният труд е не само универсално лекарство за всяка немощ, но преди всичко е предзададената от Бога самоцел на човешкия живот. Затова всеки изгубен в нетрудова заетост час е всъщност накърняване на Божията слава. Монашеският съзерцателен живот се определя като осъдителен, особено ако е за сметка на труда в призванието. Нежеланието да се полага труд Вебер възприема като знак за лишеност от Божията благодат.

Емил Дюркем е първият, който говори за метода на социологията, в най-основните си познания, той следва Огюст Конт. Образец за социологическата наука са точните науки, биологията, физиката, химията. За Дюркем социологията не е наука, която предписва какво трябва да бъде обществото, а е наука, която описва обществото такова, каквото е. Целта на социолога е да изследва обществата, за да ги разбере. Обосновава разликата между социален и природен факт – социалните закономерности зависят от хората, от субективният фактор, но това не ги прави необективни, просто са по-сложни и многозначни. Икономическата социология за разлика от социологията е индуктивна наука. Той дава пример – от икономическа гледна точка работната заплата е функция на търсенето и предлагането, но от социологическа гледна точка работната заплата зависи от моралността, етиката, чувството за бедност в обществото. Според него обществото не е изградено от индивиди, а е изградено от различни колективи. Той е първият, който обосновава разлика между социология и исторически метод и поставя въпроса за изчистване на социологияческия метод. Той разработва две понятия – солидарност и аномия. Солидарността за него е степента на сцепление на социалното поведение. Разглежда солидарността в две форми: механична и органична солидарност. Механичната е солидарността в неразвитите общества, тя се основава на еднаквостта на индивидите, липсата на индивидуалност. Колкото повече се развива обществото, толкова повече се диференцира – този тип солидарност Дюркем нарича органична. Аномията е отклонение от нормата, тези състояния в обкеството са състоянията на криза, на отклоняващо се поведение.

Приносът на Вилфрето Парето за развитието на икономическата социология е голям. Той доказва, че социологията може и трябва да допълва, но не и да замества икономиката. В същото време твърди, че изучаването на множество икономически факти не може да се осъществи без социологията. В своя трактат по обща социология Парето прави необходимите прецизни разграничения между икономиката и социологията. В тази връзка групира човешките действия в 2 две групи:



    1. Логически - изследват се от икономикса и имат рационален характер, т.е. тясно са обвързани с крайния икономически резултат (печалбата);

    2. Нелогически - изследват се от социологията, при тях обикновено предварително поставените цели не се покриват с крайния резултат. Те преобладават в обществения живот - в социалната сфера, културата и т.н. Прави впечатление, че след 20-те години се засилва тенденцията за разграничаване на икономикса и икономическата социология, като те се развиват паралелно, независимо една от друга.





  1. Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница