Заседание на двадесет и пети март две хиляди и тринадесета година в състав: Председател: камелия първанова



Дата16.11.2017
Размер71.25 Kb.
Размер71.25 Kb.


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 102

гр. София, 25.03.2013 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, Втори въззивен състав, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА

Членове: МАРИАНА МАРКОВА

АНГЕЛИНА БОЕВА

като разгледа докладваното от младши съдия Боева гр. дело 165 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба вх. № 60/22.01.2013 г. на Д. М. Д. в качеството му на длъжник по изп. дело № 20121810400290 по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд – гр. Б. , подадена срещу определените дължими суми, както и разноските, сторени от взискателя в изпълнителното производство за адвокатски хонорар. Твърди се, че посоченото възнаграждение било прекомерно. Иска от съда да бъде променен размерът на определените разноски в съответствие със законоустановените правила при изчисляването им.

Препис от жалбата е връчен на ответника „К.и,с.” ЕООД който в законоустановения срок е представил писмено възражение чрез пълномощника адв. М. Н.. Излагат се съображения за неоснователност и необоснованост на подадената жалба. Дължимите суми били определени по воденото частно гражданско дело пред Ботевградски районен съд, по което длъжникът не бил възразил. Въз основа на издадения изпълнителен лист било образувано изпълнителното дело. По отношение на претендираните от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство се навеждат доводи, че същото било определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. § 2 от ДР на Наредба от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли съда да остави без уважение подадената жалба.

В писмените си мотиви по обжалваните действия съдебният изпълнител излага становище, че подадената жалба била недопустима в частта, с която се обжалвали действията му, и неоснователна в частта относно твърдяната прекомерност на адвокатското възнаграждение. Дължимите суми били посочени в изпълнителния лист, с който съдебният изпълнител бил длъжен да се съобрази. Неоснователно било възражението за завишен размер на определеното адвокатско възнаграждение, доколкото съгласно чл. 1 от Наредба от 09.07.2004 г. същото се определяло по свободно договаряне, като са спазени минималните размери, посочени в наредбата.

Съдът, след като се запозна с обжалвания акт, становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното.

Производството по изпълнително дело № 20121810400290 по описа на ДСИ при Районен съд – гр. Б. е образувано по молба на взискателя К.и,с.” ЕООД, чрез адв. М. Н., въз основа на изпълнителен лист и влязла в сила заповед № 3852/03.10.2012 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. 565 по описа за 2012 г. на Ботевградски районен съд за сумата в размер на 1000 лева главница, представляваща парично вземане за възстановяване на авансово платена сума по неизпълнен от длъжника договор за доставка на дърва за огрев от 23.04.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 02.10.2012 г., до окончателното й изплащане; за сумата в размер на 25 лева платена държавна такса, както и за сумата в размер на 200 лева, представляваща направени разноски по делото за адвокатски хонорар. Като начин на изпълнение взискателят е посочил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което получава от О. П. . Към молбата до съдебния изпълнител е приложен договор за правна защита и съдействие № 0382441 от 10.12.2012 г., в който е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева за подготовка и представителство по образуваното изпълнително дело. На длъжника Д. М. Д. е изпратена покана за доброволно изпълнение на посочените по-горе суми, ведно с дължимото по изпълнителното дело адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева. След получаването й длъжникът е подал жалбата, въз основа на която е образувано настоящото производство.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи.

Жалбата е подадена в срок и от надлежна страна, но същата е недопустима, доколкото липсва акт, подлежащ на обжалване.

На първо място, по отношение на жалбата, в частта, с която длъжникът Д. Д. твърди, че са му начислени неправилно дължимите суми, съдът намира следното. Един от способите за защита на длъжника в заповедното производство срещу неоснователната претенция на заявителя е предвиден в чл. 414 ГПК. Постъпването на възражение в определения от закона срок представлява процесуална пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. След подаване на възражението, кредиторът следва да предяви установителен иск за съществуване на вземането си по чл. 422 или чл. 415, ал. 1 ГПК. Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение, с което се уважава искът за установяване на вземането по чл. 422 или чл. 415, ал. 1 ГПК, имат за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение според изричната разпоредба на чл. 416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със стабилитет. В настоящия случай е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, не е подадено възражение, поради което същата е влязла в сила и въз основа на нея е издаден изпълнителният лист.

След като заповедта за изпълнение е станала стабилен акт, оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Разпоредбата на чл. 424 ГПК предвижда процесуална възможност за длъжника да оспори вземането по исков ред, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението по чл. 414, ал. 2 ГПК, или с които не е могъл да се снабди в същия срок. Другият процесуален ред за защита на длъжника е предвиден в чл. 439 ГПК, приложим след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. В това производство длъжникът може да се позовава само на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, с която е приключило заповедното производство (вж. Определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г., І Т.О. на ВКС, Решение 81 от 25.05.2011 г. по гр. д. 2/2010 г., ІІІ Г.О. на ВКС). Изложеното дотук налага извода, че след стабилизиране на издадената заповед за изпълнение длъжникът има два пътя на защита по отношение на вземането – по чл. 424 и по чл. 439 ГПК, но не и като обжалва действия на съдебния изпълнител. Поради това подадената жалба от длъжника Д. Д. в тази й част се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В другата си част възраженията на жалбоподателя касаят определеното адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело. По въпроса какъв е редът за упражняване на правото на длъжника да иска намаляване поради прекомерност на сторени от взискателя разноски в изпълнителното производство, съставляващи адвокатско възнаграждение, има постановена практика на ВКС – Определение № 83 от 19.02.2013 г. по ч. гр. д. № 620/2012 г., І Г. О. на ВКС, Определение № 403 от 01.12.2008 г. по ч. гр. д. 762/2008 г., V Г. О. на ВКС, Определение № 89 от 27.01.2012 г. по ч. гр. д. № 604/2011 г., ІV Г. О. на ВКС, Определение № 465 от 29.09.2010 г. по ч. гр. д. № 397/2010 г., ІІІ Г. О. на ВКС. На първо място, в нея е призната безусловната възможност и процесуално право на длъжника да претендира намаляване на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение поради прекомерност. Тази възможност е уредена в чл. 78, ал. 5 ГПК, която се намира в Част Първа „Общи правила”, тъй като въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство. Тази част важи както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство. Доколкото взискателят не е ограничен в максималния размер на адвокатския хонорар, който може да договори с пълномощника си адвокат, то би било недопустимо да се отрече възможността на длъжника да иска намаление на прекомерното възнаграждение. Законодателят не е допуснал уговаряне на по-висок хонорар за частния съдебен изпълнител с взискателя за сметка на длъжника с изричната норма на чл. 78, ал. 3 ЗЧСИ. Няма основание да се допуска възможност за безконтролно уговаряне на по-висок адвокатски хонорар отново за сметка на длъжника.

Вторият въпрос, засегнат в посочената практика на ВКС, е относно органа, пред който следва да се направи искането от длъжника за намаляване на уговореното от взискателя адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство. Това е решаващият орган, а именно съдебният изпълнител. Последният следва да разгледа възражението на длъжника за прекомерност на разноските, а отказът му да се произнесе по искането за намаляване подлежи на обжалване пред съда. Доколкото в случая по възражението на длъжника Д. относно размера на уговореното от взискателя адвокатско възнаграждение липсва произнасяне от държавния съдебен изпълнител, настоящото производство следва да се прекрати и делото да се изпрати на компетентния орган за произнасяне по направеното искане. Постановеният по това искане акт вече ще подлежи на обжалване пред съда. Този извод е верен, независимо от съществената промяна в правната уредба на обжалваемостта на действията на съдебния изпълнител. За разлика от отменения ГПК, който предвиждаше обща възможност за обжалване на всички действия на съдебния изпълнител от страните в изпълнителното производство, чл. 435 ГПК ограничи значително предмета на обжалване по отношение на процесуалната незаконосъобразност. Чл. 435, ал. 2 и ал. 3 ГПК посочват кои действия на съдебния изпълнител могат да бъдат обжалвани от длъжника в изпълнителното производство. Глава ХХХІХ, обаче, се отнася само за защита против изпълнителни действия. Произнасянето на съдебния изпълнител за разноските на взискателя в изпълнителното производство не е изпълнително действие, доколкото не е насочено към осъществяване на притезанието по изпълнителното основание, а е реализация на общия принцип за отговорност за разноски. Поради това преценката за допустимостта на обжалването му не се прави на базата на разпоредбите на чл. 435, чл. 463 и чл. 503 ГПК. Преценката на искането за намаляване на разноските следва да се разглежда съобразно нормата на чл. 78 ГПК, като актът на съдебния изпълнител, с който ще се произнесе по това искане, ще подлежи на обжалване пред съответния съд.

Поради изложеното съдът намира, че подадената жалба се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Делото следва да бъде върнато на държавния съдебен изпълнител за произнасяне по искането на жалбоподателя за намаляване на уговореното адвокатско възнаграждение от взискателя по изпълнителното дело поради прекомерност.

По изложените съображения Съдът


О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба вх. № 60/22.01.2013 г. на Д. М. Д. в качеството му на длъжник по изп. дело 20121810400290 по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд – гр. Б. .

ВРЪЩА изп. дело № 20121810400290 на държавен съдебен изпълнител при Районен съд – гр. Б. за произнасяне по искането на длъжника Д. М. Д., съдържащо се в жалба вх. № 60/ 22.01.2013 г., за намаляване поради прекомерност на разноските на взискателя „. в изпълнителното производство за адвокатско възнаграждение.

Определението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.

На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от настоящото определение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ:



Сподели с приятели:


©zdrasti.info 2017
отнасят до администрацията

    Начална страница